Юлиана Върголомова: големият строителен бум не промени соц наследството ни

604

julianaВреме беше да дадем думата по темата за архитектурното ни соц наследство и на Юлиана Върголомова, победител във второто издание на месечния студентски конкурс, организиран от сп. ДОМЪТ и журиран от студио DESET. Повече от впечатляващи разсъждения!

за социалистическото ни наследство…
Казват, че „Народ без минало няма бъдеще”. Миналото си го имаме, а бъдещето зависи само от самите нас и от нашето отношение към миналото. Вярно е, че градът ни лъха на соц, но съвсем не това е основният му недостатък. Сякаш от мързел, безхаберие, нихилизъм и скептицизъм, че точно аз („малкият” човек) едва ли мога да променя каквото и да било, материализираме всички проблеми в думата социализъм. Всички сме на мнение, че тези пространства може да изглеждат и по по-различен начин и проблемът съвсем не е в това, че са градени в едно специфично за обществото ни време. Да вземем за пример мавзолея – бутнахме го. И какъв проблем решихме с това? Нима мястото стана по-колоритно, а ние по-европейци като оставихме един обрасъл с трева бетонен постамент? Неминуемо я има и другата страна на медала – на хората от нашето поколение ни е много лесно да уважаваме този режим, но ние надали го и познаваме. Четем, гледаме филми и ни разказват случки, събития и правила, но всичко това само малко ни доближава до съдбите на някои хора, живели по онова време. Може би ни е доста по-лесно да кажем „това е част от нашата история, нека я уважаваме”, когато не сме си купували дънки на черно, не са ни карали да мислим по един и същи начин и да харесваме определни неща, не сме били деца, чийто баща е бил изпратен в концентрационен лагер за интелектуалци, от където връщане назад няма. Всичко случило се след 89-та е една логична последица на забранителния режим, естествена реакция на отвързаното, обезумяло, бясно куче. Да… вярно е, по-лесно ни е да приемем всичко това от позицията на несвидетели на много преобръщащи мирогледа събития, но все си мисля, че непървичността и разсъдливостта са нещата, които ни различават от животните и ни превръщат в цивилизовани хора, част от съвременното общество… Или и ние не сме по-различни? Неминуемо обаче ние сме наследници на този начин на мислене, той още живее тук – изкореняването му не може да стане в рамките на едно поколение, а решенията за пространствата няма да дойдат сами. Това, че нещата започват да се обсъждат е само един малък тласък напред. Въпросът не е само в това да си говорим колко не е добре, а да има и ответна постъпка в последствие. Трябва да има още повече и повече проекти, идеи, концепции, решения – реални, нереални, фантастични, утопични, реализируеми, нереализируеми – една конкурентна, креативна, мислеща среда с повече от двама участника в търга…

относно кризата…
Сега нямало пари! Било криза! А нима преди няколко години по време на големия строителен бум нещата станаха по-добри? Сега е един идеален момент за едно по-зряло осъзнаване и спокойно анализиране на ситуацията. Дори и да излезем от кризата в най-скоро време нещата няма да се оправят, ей-така-от-само-себе-си като с магическа пръчка, а столицата ни надали ще преживее още един подобен на предния строителен „разцвет”. Всеки малък човек трябва да направи своята голяма крачка и да се опита да задвижи колелото от събития. И в този ред на мисли ето една наша малка стъпка… от позицията ни студенти по архитектура… Разгледали сме едно възлово за София място с много голям потенциал и исторически заряд и безброй проблеми – движение, превозни средства, паркинги вместо площади, лошо състояние на парковата среда, сбъркана ориентация, откъснатост на Двореца от градината, съборения мавзолей… Чрез новото ситуационно решение се възвръща пряката урбанистична връзка на Княжеския дворец с многовековната градоустройствена структура на града. Връзката между градската градина и градината на Двореца се осъществява като се вдига нивото на площад Александър Батенберг на оригиналното такова. По този начин площадът става пешеходен и уголемява размерите си. Оформя се междинно ниво, на което се намира сигналното застроително петно на бившия мавзолей, решено под формата на лабиринт – символ на обарканото ни минало в което все още се лутаме, за да намерим верния път напред. Площадът и тази площадка са свързани посредством широка стълба, която може да служи за различни градски събития.