Ричард Шулман: От Анди Уорхол научих много за психиката

519

schulmannЗа разликите между документалната и комерсиалната фотография, предизивикателствата при снимането на портрети и създаването на “диалог” с обекта, говорихме с Ричард Шулман. Шулман започва кариерата си като фотограф, като заснема US Tennis Open за Rolex Watches през 1979 г. и Тед Кенеди за президентската му кампания. Започва да снима портрети с фотографията си на Вилем де Кунинг. През 1984 г. е поканен в Съветския съюз да снима отявлени дейци на културата, по-късно за такава задача го канят и в Китай. В края на 80-те се пренасочва към архитектурата, снима и много известни личности. Фотографиите на Шулман се отличават с драматичното използване на светлината.

Какво те накара да се преориентираш към архитектурата?
Съвпадение и силата на Дизайна. Винаги съм се интересувал от архитектура. Но възможността преди 20-ина години да снимам Ричард Майер и Франк Гери още повече ме заинтригува.

Какво е най-голямото предизвикателство в архитектурната фотография?
Да разбереш необходимостта от въвеждането на човешки елемент и обем в съществуващото пространство. Да разбереш, че тя е много повече документална, отколкотo скучна комерсиална фотография с модели.

Какво би посъветвал тези, които се интересуват от архитектурна фотография?
Обясни сам на себе си защо те привлича тази материя и потърси този елемент в историята и в бъдещето на архитектурата. Да знаеш своето минало е да познаеш бъдещето.

Какви специални умения и оборудване са необходими за снимането на архитектура?
За да снимаш архитектура добре, трябва да проумееш израза на Емил Кауфман “Architecture Parlante”. Всеки може успешно да снима архитектура, но за да й придадеш индивидуалност трябва водиш разговор с образа… не е лесно…

Кой беше любимият ти обект? На кого се възхищаваше най-много? С кого най-много се вълнуваше да се срещнеш?
Грег Лин сред архитектите, защото бързо станахме приятели; също Филип Джонсън – съсипа ме от търчане из къщата, а е 40 години по-възрастен от мен. Възхищение е трудна дума… Но бих казал Оскар Нимайер, Франк Гери и Рем Коолхас, защото те са променили и повлияли на начина, по който винаги ще виждаме иновациите в архитектурата и дизайна. Най-развълнуван бях да се срещна с Оскар Нимайер, заради наследството, което е оставил на човечеството.

Какво е да си се срещал с Анди Уорхол?
Имал съм щастието да снимам много известни личности. Но снимането на Анди беше невероятен урок как да позволиш на психиката на обекта да се заиграе с основната концепция. Фотосесията се получи случайно и в крайна сметка снимах Уорхол с Жан Мишел Баския – днес тези кадри са единствените портрети, на които двамата са позирали в света… Страхотно!

Кои са най-вълнуващите ти и находчиви проекти?
Glass House на Джонсън – имаше толкова очевидни начина за заснемане, беше много трудно да намеря различен ъгъл. Друга трудна задача беше Куполът във Флоренция на Брунолески… Когато нещо е много известно, очакванията за изумителна снимка са огромни. Става необходимост да откриеш елемент на изненада и контрол, да насочиш наблюдателя по свеж начин, покана към нова перспектива за нов диалог.

Какво най-много те впечатли по време на посещенията ти в Русия през 80-те?
Поредицата ми от 10-11 пъттувания в градове от 5-6 различни републики ми беше особено интересна. Визуалното влияние върху мен и културата на тези републики ми направиха огромно впечатление.

Би ли се върнал там, за да снимаш новите сгради или по-скоро би ти било интересно да направиш ретроспективни фотографии?
Най-умно би било да ги комбинирам – историята си е история, винаги може да я преговориш, но какъв е смисълът? Винаги търся противопоставянето на периодите и идеологиите, между красивата гола жена и на 100-годишната жена – това е информативно за окото и ума.

Какъв е подходът ти при снимането на портрети?
Да си добър в снимането на портрети изисква същото, както да правиш успешни сники на архитектура. Трябва да подхождаш към обекта като към поредица от тези и контратези на диалог. Трябва да го познаваш или да го опознаеш добре, за да можеш да покажеш нещо същинско… Обикновено си пиша на ръката малки “пищови” – въпроси, които да задам, за да изкарам на повърхността това, което искам да предам със снимката. Портретната фотография е серия от слоеве, целта е да нарушиш личното пространство, за да достигнеш до този, който намираш за показателен в този момент.

Каква е най-голямата грешка, която един фотограф може да направи в подхода си към обекта?
Да го приема за даденост – трябва да проявяваш уважение. И да дадещ време на този, когото снимаш да покаже себе си – и при портретите и при архитектурата!